.

you found me

2010-04-21T12:20:00.000-07:00

мило мое момче,

изминаха нашите първи тридесет дни заедно.
седейки тиха, невярваща...
че когато те видя да се усмихваш,
гледайки към мен, не е на някого, който е зад гърба ми. а на мен.
когато поглеждаш телефона си, може би чакаш съобщение.
когато слушаш тъжна песен, весела песен, любовна песен, комерсиална песен,
Рамщайн... спомняш си за мен.

мило мое момче,

ако правиш поне едно от тези неща, които съм изброила, непременно е важно за теб да знаеш, че аз ги правя.
също и когато видя жълто цветенце. стихотворение, прегърната двойка на улицата.
пътят към нас. градинките. пейките. Теб.

мило мое момче,

казвам ти, че те мразя тъй често.
а ти ми казваш, че те обичам. нерядко.

обичам устните ти - нежни, големи и търсещи моите.
обичам очите ти - топли, честни, успокояващи, сияещи.
обичам как се оригваш.
обичам начинът, по който ме прегръщаш,
обичам това, че може би си се сетил за Каризма точно сега.
обичам смехът ти - обичам го, независимо дали пада върху мен,
дали е редом с мен или срещу мен.
обичам всичките ти физиономии. тъжна. гушкава. слънчева.
обичам да те виждам случайно.
обичам да знам, че те има.
обичам това, че никога не разбрах как точно го направи.
но ме откри.
и ме преобърна, когато не очаквах да бъда видя отново усмивка на лицето си.
най-вкусните бонбони.
най-ненормалните баби и дядовци, водолей мой любим.
най-яките кученца - кривогледи, малки, борещи се да са в тълпата,
големи, пухкави, болонки, пинчери...
обичам дъжда. откакто ти ми показа колко е красив.
обичам магазините за животни, когато съм с теб ми е двойно по-малко неприятно, че
са сами, а аз имам теб. егоизъм - начин на живот.
затова, ако ме питат - бих те задържала докато не се оттеглиш сам.
обичам хилядите ти бенки по цялото лице.
обичам всичко, което не харесваш в себе си.
също и онова, което харесваш.
обичам как можеш да ми наговориш най-милите неща на света,
а после
м р ъ с о т и и. (mm)

мило мое момче...

нима това означава, че обичам теб?
непременно.

ти ли си това?

2010-04-12T13:08:00.001-07:00

Нима всичко, което исках, се появи сега?
Сърцето ми бие.
Господи, по-живо е от преди, кълна се.
Беше изгубено.
Мъртво.
Презрително.
Сега ти си тук.
И мисля, че обичам.
Малко е ужасяващо, че ми каза, че ме обичаш толкова скоро.
Преди броени дни се подигравах на лиглите, които се обичат с гаджетата си
на първата седмица.
Но какво направи ти?
Кой си и как се появи от нищото...
Чувствам безумно, мисля, че имам енергия да правя всичко, за което преди не ми е стискало,
имам нужда да съм до теб.
Имам нужда от прекрасната ти усмивка.
От топлите ти, нежни очи, които ме гледат с най-честния поглед.
От милите думи, които ми изсипваш в излишък.
От "запечатвам мига в ума си, толкова си красива точно сега"...
Имам нужда от теб.
Имам нужда да плача,
да се боря,
да убивам,
да живея,
да искам, да докосвам,
да сияя.
Имам нужда да не ми пука за друго, освен за това какво ще кажеш ти.
Или пък дали твоите ледени сокчета са по-вкусни! Не ми пука,
важният си ти.
Сигурна съм, че си ангел.
Не е възможно, дори не съм те очаквала.
Не бих могла да забравя как ненадейно ме целуна без звук, докато
аз отново обяснявах нещо разпалено.
После се криехме.
И ти се сърдеше.
И още никой не знае.
Но сме важни само ние...
Кой да знае, че ще прерастне в нещо толкова опустошително?
Ася... миличката ми Ася. Тя ми разказа своята история за нейната любов.
Как изведнъж се случило всичко и ме посъветва да опитам пак с него.
Но не мога.
Защото или се случва - или не се.
Ние с теб сме невероятни.

целувам те за лека нощ, мило мое момче...
и ти пращам хъски, което казва I love you.
просто защото си моя Бени Лава, когото не мога да пусна...
не и сега...
защото ме преобърна.
завинаги.

поредна вечер

2010-04-07T14:52:00.000-07:00

слънчев лъч бръкна в окото й. нов ден. надежда за нещо предизвикателно. погледна мобилния си, часът бе два и обаждания нямаше. с доза мъка Лили се измъкна от леглото си. умът й се завъртя пред очите, а котката й - в краката й. сложи си кафе, изпи го на няколко големи глътки и влезе в банята... снощният й грим се изтърколи по извивките на тялото й - божествено, докосвано без любов, желано. излезе от банята и хлад нахлу в нея. отвътре. и отвън. накара кожата й да настръхне. тя бързо взе телефона си, изсипа чантата на леглото си и откри малкото листче, на което беше записан номера му. 'довечера? там ли си?' съобщението бе изпратено, а телефонът хвърлен обратно някъде из безпорядъчната й стая.
от терасата й се виждаше целия град, а хората се стичаха по него по потна чаша бира.
Лили си сложи кецовете, облече къса рокля с огромно деколте, подчертаващо бюста й. взе чантата си и затръшна вратата от външната страна.
по средата на булеварда тя запали цигара и провери телефона си. съобщението гласеше "ще се видим там." издиша дима и пооправи косата си.
от толкова време тя жадуваше сърцето й да изпита най-накрая нещо силно отново. да почувства, че живее. но сякаш всички говореха за любов, а любовта не срещаше нея. тя можеше да изживее удоволствие за една вечер, но на сутринта си отиваше. и отново бе сама.
вратата на заведението се отвори, Лили отметна червената си коса и огледа наоколо. погледът й се спря върху три момичета, които се смееха на висок глас и за миг й се стори, че по цялото й тяло са техните неодобрителни погледи. приближи се до масата им и се наведе към една от тях.
- къде се изгуби, Лили? чакаме те от почти час. - провикна се приятелката й, докато я целуваше засмяно.
момичето се усмихна невинно.
- имах тежка нощ. - отвърна тя.
всъщност нямаше, просто й бе все едно дали ще е навреме за срещата.
всяко виждане, все едно и също. първо разговорът ще тече все едно не са се виждали отдавна. после всяка една ще си поръча нещо леко, ще разкаже какво й се е случило в последните дни и накрая ще поръчат кафе.
- пушиш много. - отбеляза друга (те всички си приличаха толкова много, че Лили не искаше съвет от нито една от тях, а от всички едновременно. просто заедно й бяха по-силна подкрепа)
после всички се засмяха. те знаеха, че тези забележки са просто подигравка, момичетата бяха заедно от години и нито една не спря да пуши. трева или цигари. както и да пие или да спи, с когото реши.
всички теми звучаха сякаш непълни, изкуствени. и четирите момичета мислеха само за идната нощ. в нея щеше да се случи нещо вълшебно.
хората се скриха и се показаха отново, когато луната изгря.
четирите стояха в клуба, разговаряйки шумно и оглеждайки уж небрежно мъжете наоколо.
музиката беше силна, както и питиетата. дрогата беше добра, както всяка вечер тук. този път не. Лили реши да бъде силна.
приятелките й я изтеглиха с всичка сила към бара, където изчакаха текилите си. след лекото загряване на телата им, някои се насочиха към жертвите си. Лили остана на място, изпивайки последните сили на лимона си.
някой я хвана нежно за рамото. тя се обърна и го видя. в този миг всички диалози, които бе планирала, изчезнаха. цялото й лице засия и тя стана по-очарователна и от преди. искаше да се случи нещо прекрасно, нещо ново. да спре болката й.
думи не бяха нужни. поне засега. той бе оставил компанията си и танцуваше с нея. само сега. просто тази нощ.
не се познаваха много, всичко между тях бе онази опустошителна химия, която те души при всеки допир. след още няколко питиета те се насочиха към тоалетната.
вратата се затвори от вътрешната страна.
тя бе опряна на нея, а той на отсрещната стена. просто погледи, впити един в друг.
нямаше думи.
тялото й потрепваше... изгаряше и блестеше. то очакваше нещо разтърсващо.
той се приближи до нея и я опря плътно във вратата. започна да я целува първо по брадичката, после по устните и накрая по врата...
след известно време, и двамата изтощени излязоха. тя изми лицето си. той не спираше да я гледа.
целуна я за последно и отиде в своето сепаре.
докато Лили се смесваше с танцуващите си приятелки, които с погледи я питаха какво е станало, телефонът й изтръпна.
тя видя, че е съобщение от него, номерът, завършващ на 30.
отвори го с треперещи ръце и прочете
"утре вечер? тук ли си?"
дъхът й спря, единственото, което караше хората да знаят, че е жива, бе усмивката й.
прибра се сама. отново.

Резервен вариант.

2009-11-14T11:45:00.000-08:00

в случай, че някога обичам пак така, на което силно се надявам.
(само че да е правилният, а не този, който заменя хората)
с този пост слагам край на мъките си по една по-сложна, отколкото е необходимо, любов.

просто защото искам да запомня онова лято, в чийто край листата опадаха с нашата обич, единствено с неговата красота. не подозирах, че ще бъде толкова трудно.
не искам да натоварвам хората, които просто си отиват поянкога, не мога вечно да им търся сметка защо са ме зарязали, нали? нямаше да сме заедно, ако живеех във Варна, нали? просто мисълта за устните му ме кара да изтръпвам.
не повече.
не мога да си позволя да се превръщам в развалина всеки път, щом някой каже 'сбогом'.
е, да беше казал - той направо си се заби с друга.
какво ли се връщам към миналото, нали после осъзна грешката си? преди да се влюби в следващата.
чудя се дали изобщо е имало смисъл. поне придобих опит, поне се научих да оценявам качествата на хората и да разбирам, че трябва да съм по-дистанцирана, когато някой каже 'обичам те'.
i think it's over cause i just can't take it anymore.
are we done? cause i can't take it anymore.

имаше нощи, в които се самообвинявах, твърдях, че не съм достатъчно добра да го задържа, но всъщност длъжна ли съм изобщо? никого не искам да задържам.
давайте, минавайте през душата ми като през широко отворена порта.
не забравяйте и да добавите малко драма.
още 2-3 момичета не са в излишък.
що за същество би наранило някого, когото обича?

тази невероятна и кратка моя първа връзка ме научи
да пазя хората, независимо колко ми пука за тях,
никой не заслужава тази болка, която аз преживях, затова
не бих я причинила на никого. наистина, независимо какво ми причинява.

малко ми е гузно, защото май сторих нещо подобно на едно момче. твърдеше, че съм обсебена по 'онзи далечен варненец, на когото не му пука за мен',
да, по дяволите, имах правото, нали? все пак не съм от камък.

научих се и да бъда самостоятелна, да се боря по-здраво, да не се отказвам и израснах.
убедена съм! убедена съм...
но вътре в себе си още съм онова мъничко неопетнено момиче, което горко плаче на любовни филми, книги и песни.
но поне имаше своята първа история.
обичах мириса и докосването му,
всеки недостатък, участъците от врата му, които не бе успял да направи гладки, защото може би бе бързал - да се види с мен.
тях целувах.
и разбирам, че за всичко си има време.
спомням си как бързах - не съм била готова за връзка. трябваше да се случи точно в това лято, точно за толкова време. точно с него, за да не го забравя никога.
беше точно като красив любовен филм, само че сърцето ми не издържа и изхвърли всички неща, които напомнят за него.
необходими ми бяха 46 дни.
нямаше такъв, в който да не му отделях специални часове, за да излея болката си - дори в 4 сутринта, когато се събуждам от съня, в който отново присъстваше.

now...
baby, i'm over you.

...

2009-09-17T14:32:00.000-07:00

не ми пожелавай лека нощ. тя не може да е лека, защото ти си отиде.
не ми припомняй колко те обичах.
недей,
никога не ми казвай отново мили думи, защото каза, че ще успееш, а не можа.
помниш ли? - i will be waiting for you, whatever it takes or how my heart breaks.
не, ти няма да чакаш.
няма да бъдеш там.
обеща, че винаги ще бъдем заедно.
недей! моля те, недей... моля те... ние повече няма да бъдем заедно, не пиши, че си влюбен. никъде.
защото знам, че ще се върнеш при нея, по-лесно е, да.
защото още знам как мразя хората да виждат всичко.
и да знаят, че тя беше с друг, докато беше с теб.
но как мога да ти го кажа?

" значи само аз съм те обичала до забрава, така че да мога да живея, където и да си. истина е, нали? кажи го! кажи го... кажи го, вече нищо не може да се промени"
" не. "
" тогава защо?! трябва ли... искаш ли... мога ли?"

i say love, it is a flower ...

2009-09-02T14:52:00.000-07:00

животът си бих дала да ме целунеш точно сега.
животът си - да се разплача отново в скута ти ... без повод,
просто за да си до мен.
да ме прегърнеш с онази най-красива и сладка усмивка.
да чуя нежния ти глас, да изтръпна цялата, само защото го усещам точно пред себе си.
да разбунтуваш отново сърцето ми... точно сега, бих дала
живота си.
целият. само за един миг с теб.

но няма.
за да мога да те видя отново.
а как бих...

как бих...

you can be a sweet dream or a beautiful nightmare

2009-08-31T13:03:00.000-07:00

всеки път,
щом вкуся устните ти...
и видя очите ти, впити в моите.
докосна косите ти, разпиляващи се свободно по лицето ти.
видя нежната усмивка на лицето ти.
(има ли нещо по-красиво?)
хвана ръката ти, а ти вплетеш пръстите си в моите.
задържиш ме по-дълго в себе си.
тръгваш си, а после аз те гоня и е точно като в някой любовен филм.
защото те целувам, сбогуваме се. не пак, а отново.
и тогава ти се обръщаш, за да ме видиш за последно.
но след това аз дотичвам ... пак.
(до кога ще мога наистина да те достигам?)
прегръщаш ме отново. правим пеперудки с миглите си.
...толкова е красиво!
ти си всичко, за което някога съм мечтала, и си с мен.
обичаш ме, казваш.
а аз? мен питаш ли? чакала съм такъв като теб ... вечно.
не можех да повярвам на всяка дума, която ми каза.
защото всеки път, щом ви погледнех, в очите ти се четеше 'обожавам това, че съм ТОЧНО с нея.'
и отново се срутвах.
но сега ти си с мен.
и сякаш всичко е против нас.
както във филмите е пълно с хора, които гледат с лошо око на дадена връзка;
има някой друг, влюбен в мен, заради когото да не можем да признаем, че, да, не държим ръцете си 'случайно'! ...
и, разбира се... би ли бил толкова перфектен, ако не беше на толкова часове от мен.
бих искала да знам, дали щеше да си толкова влюбен, ако бях в ръцете ти всекидневно и нямаше нищо интересно, което да кара сърцето ти да полудява.
защото сега е горчиво...

всички песни и стихове, сякаш са писани за нас.
кажи ми - до кога ще мога да те достигам?
защото аз вече си отивам...

:)

2009-08-19T14:26:00.001-07:00

качих се в автобуса. синеокото момиче се намести до мен. погледна към предните седалки и със злоба изсъска нещо.
гледах към теб дълго и безмълвно, бавно затворих очи. исках образът ти да се отпечата върху вътрешната страна на клепачите ми, за да те задържа за по-дълго.
след миг погледите ни се срещнаха. ледените тръпки обхванаха първо ръцете, а после и цялото ми тяло. не след дълго, ти хвана сака си и слезе. по-рано от всички. пак изтръпнах.
изпратих те с поглед, долепила ръка до мръсното стъкло.

очертаваше се болезнено епичен и дълъг път. заспивах и се будех, всеки път с една и съща мисъл. ако можех да видя на какво е заприличало сърцето ми от толкова чувства,
дали щях да забавя темпото, за да го позапазя?

заспивах.
- спи, не я бутай...
будех се.
- нали знаеш, че никога повече няма да го видиш?
стъмни се.
момичето със сините очи ме бе оставило да се разположа и на нейната седалка, за да мога да се излегна. не че беше удобно.
всички се бяха разшумяли, а аз не говорех с никого. имах за толкова много неща да мисля, че бе твърде егоистично да го отложа.

лежах си и записвах някакви неща в тетрадка, когато усетих поглед, който обхождаше цялото ми тяло. огледах. отсреща - най-невъзмутимо малко дете ме гледаше.
почувствах се много странно, защото сякаш през своите тъмни очи, момичето виждаше
душата ми отвъд маските, които бях поставила. почувствах се напълно беззащитна. побързах да оправя косата си - най-глупавото успокоение, което имам.
тя продължаваше да гледа.
какво ли разбираше - твърде малка, не знае нищо.
колко пъти съм чувала тези думи за себе си...
замислих се.
бях такава цял живот, от както се помня виждах отвъд привидното, разбирах повече, отколкото всички казваха и усещах. всичко.
изведнъж я погледнах с любопитство.
къдрави дълги коси, тъмни очи, слабичко телце, много лунички...
побърза да оправи косата си, въпреки че когато се бе вгледала в мен, не долових притеснение в очите й.
спомням си, когато сърцето ми беше още толкова неопетнено, че нямаше нужда да се чудя дали трябва да внимавам с всяко ново усещане. тогава всичко бе ново и от какво имах да се пазя?

наивно допрях отново ръка до мръсното стъкло... толкова мръсно е и вътре в мен.
поисках да кажа нещо на момичето отсреща, но него вече го нямаше там. на прозореца до мястото й стоеше отпечатък от мъничка ръка.

jaded no more ;]

2009-08-06T14:22:00.000-07:00

спомням си точно кога се влюбих за пръв път.
от последната нощ, в която заспах, обляна в сълзи, за пореден път убеждаваща себе си, че това е моята ужасна орис, се замислих.
три години моите настроения са регулирани от любовта.
това ли е любов? да съм по-често тъжна, отколкото щастлива, по-често загърбвана, отколкото желана. това ли заслужавам аз, попитах се.
край на всичко това, започвам на чисто! няма да показвам на никого повече, че съм подвластна на емоциите си, защото това е само в чужда полза.
самата аз ще се стремя да живея живота си така, че нито един миг от този безценен дар - съществуването ми, да не е провален, защото аз съм тъжна отново!
заслужава ли си всичко това? не мисля.
в края - те губят, защото аз умея да се усмихвам без ничия помощ.

Петролено-зелени спомени

2009-07-21T13:53:00.000-07:00

Още от както те видях, беше един такъв притеснително мълчалив. Разбрах, че нещо е станало. Да... да. Слуховете. Те преследваха като призраци, хващаха за врата и душаха до смърт. Или в случая, поне до изгубване на дъх, представа и мисъл. До колапс.
Щеше ми се да е смърт - поне да бях спокойна.

Вървяхме по вълнолома и морето беше от двете ни страни. Отляво, приливът оказваше надмощието си над петролено-зелената вода и я блъскаше в камъните. "умрете, злословници, защо слухове, защо... разбихте всичко, убихте мен. отново, боли, искам те!" От твоята страна всичко бе тихо, нежно. Успокояващи звуци, прозрачни води - харесваше ми. Погледна ме и слънцето блесна в очите ми. Усмихна се - хората те бяха излъгали. Не съм те харесвала до момента, в който разбрах, че не мога да те имам.

Малкото общи мигове, които имахме - правеха ме невъобразимо щастлива. Тъй невинно намерих доброта и нежност у тебе, изпитвах радост, когато знаех, че ще ги доловя и на утрешния ден. Как успяха хората да развалят неземната красота, която открих тебе? Сега знам, че е невъзможно да върна всичко, за това с хладна нежност продължавам напред.

Спрях се и се загледах във бурната вода. Видях, че забави ход... влюбих се в мълчанието, което цареше помежду ни. Най-прекрасното успокоение. Не изпитвах нужда да казвам каквото и било - знаех, че би разбрал всичко само с поглед. Дори след време, сигурна съм - не бих могла да забравя теб. Щастлива съм, че те срещнах. До следващия път, в който ще рисувам своите спомени, които остават да ме топлят в ледените нощи.

Вие виждали ли сте някога такъв човек и мислите ли, че е редно да оставя всичко това зад гърба си? С цената на петролено-зелена болка. Пожелавам ви го, пожелавам ви го от зеленото си сърце. Оглеждайте се, рискувайте, живейте сега, тук. Нищо не е завинаги, кой знае дали ще има утре някой, който въпреки болката ще ни усмихва. =)

дуенде

2009-07-03T14:20:00.000-07:00

какво, всъщност, е дуендето?
на този въпрос хората отговарят по най-различни начини, сред които има толкова красота...
"всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка.
то прилича на новосъздадена роза, на чудо, и предизвиква накрая един почти
религиозен ентусиазъм..."

дуенде е испански термин, който се използва
главно в изкуството. това е мигът, в който тялото ти полита и не е на земята,
това е секундата, в която си във върховна форма на ентусиазъм, вените ти пулсират,
във вихъра си.

постановката свърши и залата се опразни.
останах неподвижна на мястото си и сълзите ми личаха по скулите ми.
още от съвсем малка мечтая да бъда актриса.
да изпитам поне веднъж за кратко своето дуенде.
всъщност, това е в сцената да вкарваш живота си и в живота си - сцената.
накрая всичко става едно цяло, вече не си посредник, а актьор.
чувството, убедена съм, е несравнимо!

тъй като моето изкуство, освен мечтата ми за голямата сцена,
е единствено любовта, която като мечта осъществявам,
то аз чакам моето дуенде всеки път, когато се влюбя...
изживявала съм го веднъж, беше толкова силно - не дишах.
не мога да го концентрирам в един-единствен миг, то бе цял карнавал от чувства.
то бе цяла година, а звучната испанска дума изникна, в мисълта ми, точно когато разбрах, че всичко приключи.
и че от приключилото аз бях пораснала, бях сляла сцената на чувствата и емоциите с
черната почва и бях пораснала.
духовно. психически.
обичта е усмивка след загуба, добра дума, след признание и все същите фанфари,
бликащи отвътре, защото любовта никога не умира напълно.

а вие имали ли сте ваше дуенде? :)

forgive me my weakness...

2009-06-26T15:09:00.000-07:00

вечер, когато градът утихне, когато нямам и капчица грим по лицето си, тъгата нахлува в сърцето ми.
стоя и развълнувано подсмърчам над стари песни, понякога се включва и по някой, който да ме разпитва известно време какво ми е, но как да обясня?
че ми липсва онова безгрижие.
криеницата в двора на баба.
стоенето пред блока с многото ми приятелки.
Анито от първия етаж, Ралито от четвъртия...
всички подлудявахме. и в асансьори засядахме,
и пликчета с вода от шестнайсетия хвърляхме, а после дружен кикот огласяше целия блок, защото всеки стоеше на своята си тераса и поглеждаше какви са последиците.
липсва ми времето, в което всичко оставаше безнаказано и в което нямаше
чак тъй сложни неща като любовта.
просто вечерите, в които всички си играехме.
сякаш слънчевите или мразовити дни не са оставили толкова силен отпечатък в съзнанието ми, колкото провикванията на майка ми да се прибирам за вечеря.
прелитащите прилепи, от които се криехме под пързалката,
по която никой никога не се пускаше, освен децата, които просто се разхождаха тук, в квартала, затова тя стоеше тиха, ръждива...
когато се събирахме много хора и ходихме до магазина, за да си купим семки, а после
сядахме на площадката и си говорехме.
и въпреки бледостта на трептящия въздух по обед в ума ми - помня, когато едва-едва се мяркаше жив човек.
тишината бе разтурвана от повикания асансьор.
към три започвах да ставам неспокойна.
после звъненето по домофона извикваше всички
и от ранен следобяд до твърде късна вечер ние бяхме заедно, минавахме на ден хиляди стъпки с никаква цел...
имало е такава, само че на нас не ни е била ясна.
спомням си, че някога бяхме наистина щастливо семейство...
как да обясня това? и кой би ме разбрал?
кой би могъл да вземе тези прекрасни спомени от главата ми?
толкова съм щастлива, че поне ранното ми детство, в което най-голямата болка беше да ожуля коляното си, премина тъй весело и нежно...
господи, да можех за един ден да се върна и да стана отново онова дребничко момиче
с кестеновите къдрави коси и усмивката, която вечно бе изцапана с нещо сладко.
да можех отново да обещая на мама, че когато порасна ще купя отново апартамента, който напуснах тъй шумно, както детството ми тръшна вратата под носа ми. и след себе си вдигна видим прах.
но сега не мога да го обещая дори на себе си. толкова тъга се беше залепила по стените, и драсканиците ни с батко, които прикрихме с плакати.
вечерите, в които двамата четяхме купчини списания "Мики Маус".
пораснах твърде бързо под вечните думи на всички, че хората не може току-така да
се привързват към "някакъв си апартамент", "някакви си хора, които са временно в живота ти и не можеш да им доверяваш всичките си тайни, нито пък да очакваш ... хипотетично, да кажем, те да са до теб през целия ти живот"
но аз бях дете... и нямах нужда от всичко това. исках просто да си обичам плюшените
играчки и бебето Ники, да слушам разни плочи и да не ходя при баба.
всеки път, в който ме водеха при нея, сега искам да върна и да залепя една усмивка.
и всеки ден, в който не оцених колко много имам, да върна.
защото нищо вече не е същото, макар и никой да не го казва гласно. дори и да го пише на табелката на звънеца, дори и да е там на пощенската кутия, то не прави семейните вечери, които имахме поне някога.
и истинската обич, която не е "толкова съм щастлива, че си тук поне за Коледа"...
твърде късно е, знам... но защо да обяснявам на някого какво съм имала, след като е вече изтрито?
твърде късно е, затова нищо друго не мога, освен да се разплача... открито.