вечер, когато градът утихне, когато нямам и капчица грим по лицето си, тъгата нахлува в сърцето ми.
стоя и развълнувано подсмърчам над стари песни, понякога се включва и по някой, който да ме разпитва известно време какво ми е, но как да обясня?
че ми липсва онова безгрижие.
криеницата в двора на баба.
стоенето пред блока с многото ми приятелки.
Анито от първия етаж, Ралито от четвъртия...
всички подлудявахме. и в асансьори засядахме,
и пликчета с вода от шестнайсетия хвърляхме, а после дружен кикот огласяше целия блок, защото всеки стоеше на своята си тераса и поглеждаше какви са последиците.
липсва ми времето, в което всичко оставаше безнаказано и в което нямаше
чак тъй сложни неща като любовта.
просто вечерите, в които всички си играехме.
сякаш слънчевите или мразовити дни не са оставили толкова силен отпечатък в съзнанието ми, колкото провикванията на майка ми да се прибирам за вечеря.
прелитащите прилепи, от които се криехме под пързалката,
по която никой никога не се пускаше, освен децата, които просто се разхождаха тук, в квартала, затова тя стоеше тиха, ръждива...
когато се събирахме много хора и ходихме до магазина, за да си купим семки, а после
сядахме на площадката и си говорехме.
и въпреки бледостта на трептящия въздух по обед в ума ми - помня, когато едва-едва се мяркаше жив човек.
тишината бе разтурвана от повикания асансьор.
към три започвах да ставам неспокойна.
после звъненето по домофона извикваше всички
и от ранен следобяд до твърде късна вечер ние бяхме заедно, минавахме на ден хиляди стъпки с никаква цел...
имало е такава, само че на нас не ни е била ясна.
спомням си, че някога бяхме наистина щастливо семейство...
как да обясня това? и кой би ме разбрал?
кой би могъл да вземе тези прекрасни спомени от главата ми?
толкова съм щастлива, че поне ранното ми детство, в което най-голямата болка беше да ожуля коляното си, премина тъй весело и нежно...
господи, да можех за един ден да се върна и да стана отново онова дребничко момиче
с кестеновите къдрави коси и усмивката, която вечно бе изцапана с нещо сладко.
да можех отново да обещая на мама, че когато порасна ще купя отново апартамента, който напуснах тъй шумно, както детството ми тръшна вратата под носа ми. и след себе си вдигна видим прах.
но сега не мога да го обещая дори на себе си. толкова тъга се беше залепила по стените, и драсканиците ни с батко, които прикрихме с плакати.
вечерите, в които двамата четяхме купчини списания "Мики Маус".
пораснах твърде бързо под вечните думи на всички, че хората не може току-така да
се привързват към "някакъв си апартамент", "някакви си хора, които са временно в живота ти и не можеш да им доверяваш всичките си тайни, нито пък да очакваш ... хипотетично, да кажем, те да са до теб през целия ти живот"
но аз бях дете... и нямах нужда от всичко това. исках просто да си обичам плюшените
играчки и бебето Ники, да слушам разни плочи и да не ходя при баба.
всеки път, в който ме водеха при нея, сега искам да върна и да залепя една усмивка.
и всеки ден, в който не оцених колко много имам, да върна.
защото нищо вече не е същото, макар и никой да не го казва гласно. дори и да го пише на табелката на звънеца, дори и да е там на пощенската кутия, то не прави семейните вечери, които имахме поне някога.
и истинската обич, която не е "толкова съм щастлива, че си тук поне за Коледа"...
твърде късно е, знам... но защо да обяснявам на някого какво съм имала, след като е вече изтрито?
твърде късно е, затова нищо друго не мога, освен да се разплача... открито.
стоя и развълнувано подсмърчам над стари песни, понякога се включва и по някой, който да ме разпитва известно време какво ми е, но как да обясня?
че ми липсва онова безгрижие.
криеницата в двора на баба.
стоенето пред блока с многото ми приятелки.
Анито от първия етаж, Ралито от четвъртия...
всички подлудявахме. и в асансьори засядахме,
и пликчета с вода от шестнайсетия хвърляхме, а после дружен кикот огласяше целия блок, защото всеки стоеше на своята си тераса и поглеждаше какви са последиците.
липсва ми времето, в което всичко оставаше безнаказано и в което нямаше
чак тъй сложни неща като любовта.
просто вечерите, в които всички си играехме.
сякаш слънчевите или мразовити дни не са оставили толкова силен отпечатък в съзнанието ми, колкото провикванията на майка ми да се прибирам за вечеря.
прелитащите прилепи, от които се криехме под пързалката,
по която никой никога не се пускаше, освен децата, които просто се разхождаха тук, в квартала, затова тя стоеше тиха, ръждива...
когато се събирахме много хора и ходихме до магазина, за да си купим семки, а после
сядахме на площадката и си говорехме.
и въпреки бледостта на трептящия въздух по обед в ума ми - помня, когато едва-едва се мяркаше жив човек.
тишината бе разтурвана от повикания асансьор.
към три започвах да ставам неспокойна.
после звъненето по домофона извикваше всички
и от ранен следобяд до твърде късна вечер ние бяхме заедно, минавахме на ден хиляди стъпки с никаква цел...
имало е такава, само че на нас не ни е била ясна.
спомням си, че някога бяхме наистина щастливо семейство...
как да обясня това? и кой би ме разбрал?
кой би могъл да вземе тези прекрасни спомени от главата ми?
толкова съм щастлива, че поне ранното ми детство, в което най-голямата болка беше да ожуля коляното си, премина тъй весело и нежно...
господи, да можех за един ден да се върна и да стана отново онова дребничко момиче
с кестеновите къдрави коси и усмивката, която вечно бе изцапана с нещо сладко.
да можех отново да обещая на мама, че когато порасна ще купя отново апартамента, който напуснах тъй шумно, както детството ми тръшна вратата под носа ми. и след себе си вдигна видим прах.
но сега не мога да го обещая дори на себе си. толкова тъга се беше залепила по стените, и драсканиците ни с батко, които прикрихме с плакати.
вечерите, в които двамата четяхме купчини списания "Мики Маус".
пораснах твърде бързо под вечните думи на всички, че хората не може току-така да
се привързват към "някакъв си апартамент", "някакви си хора, които са временно в живота ти и не можеш да им доверяваш всичките си тайни, нито пък да очакваш ... хипотетично, да кажем, те да са до теб през целия ти живот"
но аз бях дете... и нямах нужда от всичко това. исках просто да си обичам плюшените
играчки и бебето Ники, да слушам разни плочи и да не ходя при баба.
всеки път, в който ме водеха при нея, сега искам да върна и да залепя една усмивка.
и всеки ден, в който не оцених колко много имам, да върна.
защото нищо вече не е същото, макар и никой да не го казва гласно. дори и да го пише на табелката на звънеца, дори и да е там на пощенската кутия, то не прави семейните вечери, които имахме поне някога.
и истинската обич, която не е "толкова съм щастлива, че си тук поне за Коледа"...
твърде късно е, знам... но защо да обяснявам на някого какво съм имала, след като е вече изтрито?
твърде късно е, затова нищо друго не мога, освен да се разплача... открито.
