.

всеки път,
щом вкуся устните ти...
и видя очите ти, впити в моите.
докосна косите ти, разпиляващи се свободно по лицето ти.
видя нежната усмивка на лицето ти.
(има ли нещо по-красиво?)
хвана ръката ти, а ти вплетеш пръстите си в моите.
задържиш ме по-дълго в себе си.
тръгваш си, а после аз те гоня и е точно като в някой любовен филм.
защото те целувам, сбогуваме се. не пак, а отново.
и тогава ти се обръщаш, за да ме видиш за последно.
но след това аз дотичвам ... пак.
(до кога ще мога наистина да те достигам?)
прегръщаш ме отново. правим пеперудки с миглите си.
...толкова е красиво!
ти си всичко, за което някога съм мечтала, и си с мен.
обичаш ме, казваш.
а аз? мен питаш ли? чакала съм такъв като теб ... вечно.
не можех да повярвам на всяка дума, която ми каза.
защото всеки път, щом ви погледнех, в очите ти се четеше 'обожавам това, че съм ТОЧНО с нея.'
и отново се срутвах.
но сега ти си с мен.
и сякаш всичко е против нас.
както във филмите е пълно с хора, които гледат с лошо око на дадена връзка;
има някой друг, влюбен в мен, заради когото да не можем да признаем, че, да, не държим ръцете си 'случайно'! ...
и, разбира се... би ли бил толкова перфектен, ако не беше на толкова часове от мен.
бих искала да знам, дали щеше да си толкова влюбен, ако бях в ръцете ти всекидневно и нямаше нищо интересно, което да кара сърцето ти да полудява.
защото сега е горчиво...

всички песни и стихове, сякаш са писани за нас.
кажи ми - до кога ще мога да те достигам?
защото аз вече си отивам...

качих се в автобуса. синеокото момиче се намести до мен. погледна към предните седалки и със злоба изсъска нещо.
гледах към теб дълго и безмълвно, бавно затворих очи. исках образът ти да се отпечата върху вътрешната страна на клепачите ми, за да те задържа за по-дълго.
след миг погледите ни се срещнаха. ледените тръпки обхванаха първо ръцете, а после и цялото ми тяло. не след дълго, ти хвана сака си и слезе. по-рано от всички. пак изтръпнах.
изпратих те с поглед, долепила ръка до мръсното стъкло.

очертаваше се болезнено епичен и дълъг път. заспивах и се будех, всеки път с една и съща мисъл. ако можех да видя на какво е заприличало сърцето ми от толкова чувства,
дали щях да забавя темпото, за да го позапазя?

заспивах.
- спи, не я бутай...
будех се.
- нали знаеш, че никога повече няма да го видиш?
стъмни се.
момичето със сините очи ме бе оставило да се разположа и на нейната седалка, за да мога да се излегна. не че беше удобно.
всички се бяха разшумяли, а аз не говорех с никого. имах за толкова много неща да мисля, че бе твърде егоистично да го отложа.

лежах си и записвах някакви неща в тетрадка, когато усетих поглед, който обхождаше цялото ми тяло. огледах. отсреща - най-невъзмутимо малко дете ме гледаше.
почувствах се много странно, защото сякаш през своите тъмни очи, момичето виждаше
душата ми отвъд маските, които бях поставила. почувствах се напълно беззащитна. побързах да оправя косата си - най-глупавото успокоение, което имам.
тя продължаваше да гледа.
какво ли разбираше - твърде малка, не знае нищо.
колко пъти съм чувала тези думи за себе си...
замислих се.
бях такава цял живот, от както се помня виждах отвъд привидното, разбирах повече, отколкото всички казваха и усещах. всичко.
изведнъж я погледнах с любопитство.
къдрави дълги коси, тъмни очи, слабичко телце, много лунички...
побърза да оправи косата си, въпреки че когато се бе вгледала в мен, не долових притеснение в очите й.
спомням си, когато сърцето ми беше още толкова неопетнено, че нямаше нужда да се чудя дали трябва да внимавам с всяко ново усещане. тогава всичко бе ново и от какво имах да се пазя?

наивно допрях отново ръка до мръсното стъкло... толкова мръсно е и вътре в мен.
поисках да кажа нещо на момичето отсреща, но него вече го нямаше там. на прозореца до мястото й стоеше отпечатък от мъничка ръка.

спомням си точно кога се влюбих за пръв път.
от последната нощ, в която заспах, обляна в сълзи, за пореден път убеждаваща себе си, че това е моята ужасна орис, се замислих.
три години моите настроения са регулирани от любовта.
това ли е любов? да съм по-често тъжна, отколкото щастлива, по-често загърбвана, отколкото желана. това ли заслужавам аз, попитах се.
край на всичко това, започвам на чисто! няма да показвам на никого повече, че съм подвластна на емоциите си, защото това е само в чужда полза.
самата аз ще се стремя да живея живота си така, че нито един миг от този безценен дар - съществуването ми, да не е провален, защото аз съм тъжна отново!
заслужава ли си всичко това? не мисля.
в края - те губят, защото аз умея да се усмихвам без ничия помощ.