.

Още от както те видях, беше един такъв притеснително мълчалив. Разбрах, че нещо е станало. Да... да. Слуховете. Те преследваха като призраци, хващаха за врата и душаха до смърт. Или в случая, поне до изгубване на дъх, представа и мисъл. До колапс.
Щеше ми се да е смърт - поне да бях спокойна.

Вървяхме по вълнолома и морето беше от двете ни страни. Отляво, приливът оказваше надмощието си над петролено-зелената вода и я блъскаше в камъните. "умрете, злословници, защо слухове, защо... разбихте всичко, убихте мен. отново, боли, искам те!" От твоята страна всичко бе тихо, нежно. Успокояващи звуци, прозрачни води - харесваше ми. Погледна ме и слънцето блесна в очите ми. Усмихна се - хората те бяха излъгали. Не съм те харесвала до момента, в който разбрах, че не мога да те имам.

Малкото общи мигове, които имахме - правеха ме невъобразимо щастлива. Тъй невинно намерих доброта и нежност у тебе, изпитвах радост, когато знаех, че ще ги доловя и на утрешния ден. Как успяха хората да развалят неземната красота, която открих тебе? Сега знам, че е невъзможно да върна всичко, за това с хладна нежност продължавам напред.

Спрях се и се загледах във бурната вода. Видях, че забави ход... влюбих се в мълчанието, което цареше помежду ни. Най-прекрасното успокоение. Не изпитвах нужда да казвам каквото и било - знаех, че би разбрал всичко само с поглед. Дори след време, сигурна съм - не бих могла да забравя теб. Щастлива съм, че те срещнах. До следващия път, в който ще рисувам своите спомени, които остават да ме топлят в ледените нощи.

Вие виждали ли сте някога такъв човек и мислите ли, че е редно да оставя всичко това зад гърба си? С цената на петролено-зелена болка. Пожелавам ви го, пожелавам ви го от зеленото си сърце. Оглеждайте се, рискувайте, живейте сега, тук. Нищо не е завинаги, кой знае дали ще има утре някой, който въпреки болката ще ни усмихва. =)

какво, всъщност, е дуендето?
на този въпрос хората отговарят по най-различни начини, сред които има толкова красота...
"всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка.
то прилича на новосъздадена роза, на чудо, и предизвиква накрая един почти
религиозен ентусиазъм..."

дуенде е испански термин, който се използва
главно в изкуството. това е мигът, в който тялото ти полита и не е на земята,
това е секундата, в която си във върховна форма на ентусиазъм, вените ти пулсират,
във вихъра си.

постановката свърши и залата се опразни.
останах неподвижна на мястото си и сълзите ми личаха по скулите ми.
още от съвсем малка мечтая да бъда актриса.
да изпитам поне веднъж за кратко своето дуенде.
всъщност, това е в сцената да вкарваш живота си и в живота си - сцената.
накрая всичко става едно цяло, вече не си посредник, а актьор.
чувството, убедена съм, е несравнимо!

тъй като моето изкуство, освен мечтата ми за голямата сцена,
е единствено любовта, която като мечта осъществявам,
то аз чакам моето дуенде всеки път, когато се влюбя...
изживявала съм го веднъж, беше толкова силно - не дишах.
не мога да го концентрирам в един-единствен миг, то бе цял карнавал от чувства.
то бе цяла година, а звучната испанска дума изникна, в мисълта ми, точно когато разбрах, че всичко приключи.
и че от приключилото аз бях пораснала, бях сляла сцената на чувствата и емоциите с
черната почва и бях пораснала.
духовно. психически.
обичта е усмивка след загуба, добра дума, след признание и все същите фанфари,
бликащи отвътре, защото любовта никога не умира напълно.

а вие имали ли сте ваше дуенде? :)