.

Още от както те видях, беше един такъв притеснително мълчалив. Разбрах, че нещо е станало. Да... да. Слуховете. Те преследваха като призраци, хващаха за врата и душаха до смърт. Или в случая, поне до изгубване на дъх, представа и мисъл. До колапс.
Щеше ми се да е смърт - поне да бях спокойна.

Вървяхме по вълнолома и морето беше от двете ни страни. Отляво, приливът оказваше надмощието си над петролено-зелената вода и я блъскаше в камъните. "умрете, злословници, защо слухове, защо... разбихте всичко, убихте мен. отново, боли, искам те!" От твоята страна всичко бе тихо, нежно. Успокояващи звуци, прозрачни води - харесваше ми. Погледна ме и слънцето блесна в очите ми. Усмихна се - хората те бяха излъгали. Не съм те харесвала до момента, в който разбрах, че не мога да те имам.

Малкото общи мигове, които имахме - правеха ме невъобразимо щастлива. Тъй невинно намерих доброта и нежност у тебе, изпитвах радост, когато знаех, че ще ги доловя и на утрешния ден. Как успяха хората да развалят неземната красота, която открих тебе? Сега знам, че е невъзможно да върна всичко, за това с хладна нежност продължавам напред.

Спрях се и се загледах във бурната вода. Видях, че забави ход... влюбих се в мълчанието, което цареше помежду ни. Най-прекрасното успокоение. Не изпитвах нужда да казвам каквото и било - знаех, че би разбрал всичко само с поглед. Дори след време, сигурна съм - не бих могла да забравя теб. Щастлива съм, че те срещнах. До следващия път, в който ще рисувам своите спомени, които остават да ме топлят в ледените нощи.

Вие виждали ли сте някога такъв човек и мислите ли, че е редно да оставя всичко това зад гърба си? С цената на петролено-зелена болка. Пожелавам ви го, пожелавам ви го от зеленото си сърце. Оглеждайте се, рискувайте, живейте сега, тук. Нищо не е завинаги, кой знае дали ще има утре някой, който въпреки болката ще ни усмихва. =)