Резервен вариант.

събота, 14 ноември 2009 г. 11:45 Изиграно на сцена от Мия
в случай, че някога обичам пак така, на което силно се надявам.
(само че да е правилният, а не този, който заменя хората)
с този пост слагам край на мъките си по една по-сложна, отколкото е необходимо, любов.

просто защото искам да запомня онова лято, в чийто край листата опадаха с нашата обич, единствено с неговата красота. не подозирах, че ще бъде толкова трудно.
не искам да натоварвам хората, които просто си отиват поянкога, не мога вечно да им търся сметка защо са ме зарязали, нали? нямаше да сме заедно, ако живеех във Варна, нали? просто мисълта за устните му ме кара да изтръпвам.
не повече.
не мога да си позволя да се превръщам в развалина всеки път, щом някой каже 'сбогом'.
е, да беше казал - той направо си се заби с друга.
какво ли се връщам към миналото, нали после осъзна грешката си? преди да се влюби в следващата.
чудя се дали изобщо е имало смисъл. поне придобих опит, поне се научих да оценявам качествата на хората и да разбирам, че трябва да съм по-дистанцирана, когато някой каже 'обичам те'.
i think it's over cause i just can't take it anymore.
are we done? cause i can't take it anymore.

имаше нощи, в които се самообвинявах, твърдях, че не съм достатъчно добра да го задържа, но всъщност длъжна ли съм изобщо? никого не искам да задържам.
давайте, минавайте през душата ми като през широко отворена порта.
не забравяйте и да добавите малко драма.
още 2-3 момичета не са в излишък.
що за същество би наранило някого, когото обича?

тази невероятна и кратка моя първа връзка ме научи
да пазя хората, независимо колко ми пука за тях,
никой не заслужава тази болка, която аз преживях, затова
не бих я причинила на никого. наистина, независимо какво ми причинява.

малко ми е гузно, защото май сторих нещо подобно на едно момче. твърдеше, че съм обсебена по 'онзи далечен варненец, на когото не му пука за мен',
да, по дяволите, имах правото, нали? все пак не съм от камък.

научих се и да бъда самостоятелна, да се боря по-здраво, да не се отказвам и израснах.
убедена съм! убедена съм...
но вътре в себе си още съм онова мъничко неопетнено момиче, което горко плаче на любовни филми, книги и песни.
но поне имаше своята първа история.
обичах мириса и докосването му,
всеки недостатък, участъците от врата му, които не бе успял да направи гладки, защото може би бе бързал - да се види с мен.
тях целувах.
и разбирам, че за всичко си има време.
спомням си как бързах - не съм била готова за връзка. трябваше да се случи точно в това лято, точно за толкова време. точно с него, за да не го забравя никога.
беше точно като красив любовен филм, само че сърцето ми не издържа и изхвърли всички неща, които напомнят за него.
необходими ми бяха 46 дни.
нямаше такъв, в който да не му отделях специални часове, за да излея болката си - дори в 4 сутринта, когато се събуждам от съня, в който отново присъстваше.

now...
baby, i'm over you.

2 Response to "Резервен вариант."

  1. Анонимен Says:

    Всеки край е труден. Всяко ново начало също е трудно, но винаги оставя спомена за изминалото време. А при теб може би спомените са прекрасни.
    И да, ти определено си израснала, сигурна съм. (:

  2. люляк™ Says:

    ти си едно ужасно силно момиче, мия, и ми се ще на твоите години и аз да бях такава.
    няма да казвам: всичко ще се оправи, ти ще се оправиш, защото вече си го направила.

    много те обичам, романтичке, целувки :*

Публикуване на коментар