.

качих се в автобуса. синеокото момиче се намести до мен. погледна към предните седалки и със злоба изсъска нещо.
гледах към теб дълго и безмълвно, бавно затворих очи. исках образът ти да се отпечата върху вътрешната страна на клепачите ми, за да те задържа за по-дълго.
след миг погледите ни се срещнаха. ледените тръпки обхванаха първо ръцете, а после и цялото ми тяло. не след дълго, ти хвана сака си и слезе. по-рано от всички. пак изтръпнах.
изпратих те с поглед, долепила ръка до мръсното стъкло.

очертаваше се болезнено епичен и дълъг път. заспивах и се будех, всеки път с една и съща мисъл. ако можех да видя на какво е заприличало сърцето ми от толкова чувства,
дали щях да забавя темпото, за да го позапазя?

заспивах.
- спи, не я бутай...
будех се.
- нали знаеш, че никога повече няма да го видиш?
стъмни се.
момичето със сините очи ме бе оставило да се разположа и на нейната седалка, за да мога да се излегна. не че беше удобно.
всички се бяха разшумяли, а аз не говорех с никого. имах за толкова много неща да мисля, че бе твърде егоистично да го отложа.

лежах си и записвах някакви неща в тетрадка, когато усетих поглед, който обхождаше цялото ми тяло. огледах. отсреща - най-невъзмутимо малко дете ме гледаше.
почувствах се много странно, защото сякаш през своите тъмни очи, момичето виждаше
душата ми отвъд маските, които бях поставила. почувствах се напълно беззащитна. побързах да оправя косата си - най-глупавото успокоение, което имам.
тя продължаваше да гледа.
какво ли разбираше - твърде малка, не знае нищо.
колко пъти съм чувала тези думи за себе си...
замислих се.
бях такава цял живот, от както се помня виждах отвъд привидното, разбирах повече, отколкото всички казваха и усещах. всичко.
изведнъж я погледнах с любопитство.
къдрави дълги коси, тъмни очи, слабичко телце, много лунички...
побърза да оправи косата си, въпреки че когато се бе вгледала в мен, не долових притеснение в очите й.
спомням си, когато сърцето ми беше още толкова неопетнено, че нямаше нужда да се чудя дали трябва да внимавам с всяко ново усещане. тогава всичко бе ново и от какво имах да се пазя?

наивно допрях отново ръка до мръсното стъкло... толкова мръсно е и вътре в мен.
поисках да кажа нещо на момичето отсреща, но него вече го нямаше там. на прозореца до мястото й стоеше отпечатък от мъничка ръка.

спомням си точно кога се влюбих за пръв път.
от последната нощ, в която заспах, обляна в сълзи, за пореден път убеждаваща себе си, че това е моята ужасна орис, се замислих.
три години моите настроения са регулирани от любовта.
това ли е любов? да съм по-често тъжна, отколкото щастлива, по-често загърбвана, отколкото желана. това ли заслужавам аз, попитах се.
край на всичко това, започвам на чисто! няма да показвам на никого повече, че съм подвластна на емоциите си, защото това е само в чужда полза.
самата аз ще се стремя да живея живота си така, че нито един миг от този безценен дар - съществуването ми, да не е провален, защото аз съм тъжна отново!
заслужава ли си всичко това? не мисля.
в края - те губят, защото аз умея да се усмихвам без ничия помощ.

Още от както те видях, беше един такъв притеснително мълчалив. Разбрах, че нещо е станало. Да... да. Слуховете. Те преследваха като призраци, хващаха за врата и душаха до смърт. Или в случая, поне до изгубване на дъх, представа и мисъл. До колапс.
Щеше ми се да е смърт - поне да бях спокойна.

Вървяхме по вълнолома и морето беше от двете ни страни. Отляво, приливът оказваше надмощието си над петролено-зелената вода и я блъскаше в камъните. "умрете, злословници, защо слухове, защо... разбихте всичко, убихте мен. отново, боли, искам те!" От твоята страна всичко бе тихо, нежно. Успокояващи звуци, прозрачни води - харесваше ми. Погледна ме и слънцето блесна в очите ми. Усмихна се - хората те бяха излъгали. Не съм те харесвала до момента, в който разбрах, че не мога да те имам.

Малкото общи мигове, които имахме - правеха ме невъобразимо щастлива. Тъй невинно намерих доброта и нежност у тебе, изпитвах радост, когато знаех, че ще ги доловя и на утрешния ден. Как успяха хората да развалят неземната красота, която открих тебе? Сега знам, че е невъзможно да върна всичко, за това с хладна нежност продължавам напред.

Спрях се и се загледах във бурната вода. Видях, че забави ход... влюбих се в мълчанието, което цареше помежду ни. Най-прекрасното успокоение. Не изпитвах нужда да казвам каквото и било - знаех, че би разбрал всичко само с поглед. Дори след време, сигурна съм - не бих могла да забравя теб. Щастлива съм, че те срещнах. До следващия път, в който ще рисувам своите спомени, които остават да ме топлят в ледените нощи.

Вие виждали ли сте някога такъв човек и мислите ли, че е редно да оставя всичко това зад гърба си? С цената на петролено-зелена болка. Пожелавам ви го, пожелавам ви го от зеленото си сърце. Оглеждайте се, рискувайте, живейте сега, тук. Нищо не е завинаги, кой знае дали ще има утре някой, който въпреки болката ще ни усмихва. =)

какво, всъщност, е дуендето?
на този въпрос хората отговарят по най-различни начини, сред които има толкова красота...
"всичко, което се знае за него, е, че то кара кръвта да пламва до болка.
то прилича на новосъздадена роза, на чудо, и предизвиква накрая един почти
религиозен ентусиазъм..."

дуенде е испански термин, който се използва
главно в изкуството. това е мигът, в който тялото ти полита и не е на земята,
това е секундата, в която си във върховна форма на ентусиазъм, вените ти пулсират,
във вихъра си.

постановката свърши и залата се опразни.
останах неподвижна на мястото си и сълзите ми личаха по скулите ми.
още от съвсем малка мечтая да бъда актриса.
да изпитам поне веднъж за кратко своето дуенде.
всъщност, това е в сцената да вкарваш живота си и в живота си - сцената.
накрая всичко става едно цяло, вече не си посредник, а актьор.
чувството, убедена съм, е несравнимо!

тъй като моето изкуство, освен мечтата ми за голямата сцена,
е единствено любовта, която като мечта осъществявам,
то аз чакам моето дуенде всеки път, когато се влюбя...
изживявала съм го веднъж, беше толкова силно - не дишах.
не мога да го концентрирам в един-единствен миг, то бе цял карнавал от чувства.
то бе цяла година, а звучната испанска дума изникна, в мисълта ми, точно когато разбрах, че всичко приключи.
и че от приключилото аз бях пораснала, бях сляла сцената на чувствата и емоциите с
черната почва и бях пораснала.
духовно. психически.
обичта е усмивка след загуба, добра дума, след признание и все същите фанфари,
бликащи отвътре, защото любовта никога не умира напълно.

а вие имали ли сте ваше дуенде? :)

вечер, когато градът утихне, когато нямам и капчица грим по лицето си, тъгата нахлува в сърцето ми.
стоя и развълнувано подсмърчам над стари песни, понякога се включва и по някой, който да ме разпитва известно време какво ми е, но как да обясня?
че ми липсва онова безгрижие.
криеницата в двора на баба.
стоенето пред блока с многото ми приятелки.
Анито от първия етаж, Ралито от четвъртия...
всички подлудявахме. и в асансьори засядахме,
и пликчета с вода от шестнайсетия хвърляхме, а после дружен кикот огласяше целия блок, защото всеки стоеше на своята си тераса и поглеждаше какви са последиците.
липсва ми времето, в което всичко оставаше безнаказано и в което нямаше
чак тъй сложни неща като любовта.
просто вечерите, в които всички си играехме.
сякаш слънчевите или мразовити дни не са оставили толкова силен отпечатък в съзнанието ми, колкото провикванията на майка ми да се прибирам за вечеря.
прелитащите прилепи, от които се криехме под пързалката,
по която никой никога не се пускаше, освен децата, които просто се разхождаха тук, в квартала, затова тя стоеше тиха, ръждива...
когато се събирахме много хора и ходихме до магазина, за да си купим семки, а после
сядахме на площадката и си говорехме.
и въпреки бледостта на трептящия въздух по обед в ума ми - помня, когато едва-едва се мяркаше жив човек.
тишината бе разтурвана от повикания асансьор.
към три започвах да ставам неспокойна.
после звъненето по домофона извикваше всички
и от ранен следобяд до твърде късна вечер ние бяхме заедно, минавахме на ден хиляди стъпки с никаква цел...
имало е такава, само че на нас не ни е била ясна.
спомням си, че някога бяхме наистина щастливо семейство...
как да обясня това? и кой би ме разбрал?
кой би могъл да вземе тези прекрасни спомени от главата ми?
толкова съм щастлива, че поне ранното ми детство, в което най-голямата болка беше да ожуля коляното си, премина тъй весело и нежно...
господи, да можех за един ден да се върна и да стана отново онова дребничко момиче
с кестеновите къдрави коси и усмивката, която вечно бе изцапана с нещо сладко.
да можех отново да обещая на мама, че когато порасна ще купя отново апартамента, който напуснах тъй шумно, както детството ми тръшна вратата под носа ми. и след себе си вдигна видим прах.
но сега не мога да го обещая дори на себе си. толкова тъга се беше залепила по стените, и драсканиците ни с батко, които прикрихме с плакати.
вечерите, в които двамата четяхме купчини списания "Мики Маус".
пораснах твърде бързо под вечните думи на всички, че хората не може току-така да
се привързват към "някакъв си апартамент", "някакви си хора, които са временно в живота ти и не можеш да им доверяваш всичките си тайни, нито пък да очакваш ... хипотетично, да кажем, те да са до теб през целия ти живот"
но аз бях дете... и нямах нужда от всичко това. исках просто да си обичам плюшените
играчки и бебето Ники, да слушам разни плочи и да не ходя при баба.
всеки път, в който ме водеха при нея, сега искам да върна и да залепя една усмивка.
и всеки ден, в който не оцених колко много имам, да върна.
защото нищо вече не е същото, макар и никой да не го казва гласно. дори и да го пише на табелката на звънеца, дори и да е там на пощенската кутия, то не прави семейните вечери, които имахме поне някога.
и истинската обич, която не е "толкова съм щастлива, че си тук поне за Коледа"...
твърде късно е, знам... но защо да обяснявам на някого какво съм имала, след като е вече изтрито?
твърде късно е, затова нищо друго не мога, освен да се разплача... открито.